Nonmonogamy-bg.com

Българският информационен портал за немоногамни връзки

Как избрах немоногамията за себе си. Или как избрах да бъда смела.

Направих първата си татуировка през май 2014-а година. Една единствена дума на английски, написана ръкописно от вътрешната страна на лявата ми китка - Fearless. Безстрашна. Още помня усещането от тогава. Мислех си, че съм толкова готина, вписвайки с мастило под кожата си тази мантра, това малко насърчение и пожелание за собственото ми бъдеще. Майната му на някакъв си Марк Твен (а и на Нед Старк) и твърдението, че “Смелостта не е отсъствието на страх, а действието въпреки страха”. Какво пък разбират? Аз ще съм безстрашна. В крайна сметка още тогава се чувствах такава - животът ми поднасяше предизвикателства, чието преодоляване ми се струваше като истински подвиг, правех сериозни избори за бъдещето си, които носеха със себе си последствия (кои положителни, кои отрицателни). Хей, в крайна сметка бях безстрашна, дори само защото бях решила да си направя тази мъничка, перманентна татуировка.

Сега, когато погледна назад, с леко прискърбие мога да се обявя за мъничко наивна (добре де, доста наивна). Защото, от минутата, в която мастилото премина бариерата на кожата ми и стана част от мен, изведнъж станах изключително чувствителна към всички големи и малки неща, които всъщност намирах за плашещи. Толкова гордо се бях обявила за “Безстрашна”, а бях преследвана от досадни “ами ако?”, уплашена от някои от големите решения, с които очаквах да се сблъскам съвсем скоро (да поясня, че тогава бях само на 24 години и светът основно приличаше на голямо, страшно място, което нямаше абсолютно нищо общо с шарената, бляскава картинка, обрисувана от рекламните материали в университета).

Годините се промъкнаха покрай мен бавничко, а заедно с тях дойдоха и промените, предизвикателствата, че и още повече и по-страшни решения за взимане. И до всеки крайъгълен камък ме очакваше моят скъп, стар приятел Страха. Ами какво, ако се издънех и вземех някое кофти решение? Ами ако не оправдаех очакванията - моите, на семейството ми, на обществото? Ами ако в крайна сметка се окажех абсолютен провал, едно огромно разочарование? Какво, ако се обличах в грешните дрехи, вкусът ми не беше на ниво, издънех се в работата си, направех кофти избор, който да прецака живота ми необратимо? Ами ако не бях достатъчно добър човек? Ами ако обичах по грешен начин?

Хайде да повторим това… Какво щеше да се случи, ако обичах по грешен начин?

Какво по дяволите всъщност значи това? Как така да обичаш по “грешен начин”? Да не би да означава “да обичаш грешния човек”? “Да обичаш по начин, който се смята за неподходящ или непристоен”? “Да не обичаш достатъчно”? Как всъщност някой изобщо достига до заключението, че има правилен и грешен начин да обичаш? Да обичаш! Това е все едно казваш, че има грешен начин да споделиш себе си с друг, грешен начин да ти пука за някого или да се погрижиш за някого. Казано по този начин всъщност звучи доста абсурдно, нали?

И въпреки това се страхувах именно от това. Ами какво, ако не обичах правилно?

И, много ясно, точно това и правех. Обичах грешно - обичах уплашено.

Доколкото разбирам, много хора, които се идентифицират като немоногамни, просто знаят, че са именно такива. Става въпрос за някаква дълбока себеосъзнатост, разбиране за романтичните връзки, за другите и как се свързваме с тях , които те някак си просто владеят от момента, в който решат да се топнат в басейна на романтичните и сексуални взаимоотношения. Проклети късметлии! Мога само да се възхищавам (и да си призная - да завиждам) за разбирането, което имат за себе си, за собствените си нужди, както и за зрелостта, която се изисква, за да приемеш, че всъщност общоприетото не е “твоето нещо”.

Аз нямах такъв късмет. Немоногамията не ме избра. За сметка на това аз избрах нея. Избрах да спра да обичам уплашено. Избрах да съм смела. Да съм Безстрашна. И нямаше абсолютно нищо общо с мъничко мастило под кожата ми.

За сметка на това имаше изцяло общо с двама невероятни мъже; двама невероятни мъже, които взеха, че ми се случиха едновременно.

С FeroLucem бяхме преминали през мелачката на няколко от най-тежките години в живота и на двама ни и бяхме преборили не една буря заедно. Любовта ни беше преминала през възходи и падения, проверявана, изпитвана, доказвана и изпитвана отново, но въпреки това не се отказваше от нас. Беше се вкопчила в нас като невидима росна мъгла - безспорно там, невъзможно да я отърсиш. Това бяха обстоятелствата, на които налетя Jack - нов, вълнуващ, прекрасен, грижовен Jack. Jack, който нямаше и представа в какво се забърква, но пък не се поколеба да остане (още един гаден късметлия, грам не се чудеше дали обича правилно или грешно, ами просто си ме обичаше).

И така, ето ме мен - “Безстрашната”. Обичах двама прекрасни мъже. Двама прекрасни мъже ме обичаха. И, разбира се, трябваше да избера. Трябваше да избера единия или другия, защото на проклетия “ескалатор на връзките” има място само за двама. Срещаш някого, влюбвате се, вдигате сватба, произвеждате няколко деца, край. И заживяли щастливо. До Мария няма място за Пешо И за Гошо. Чоп, ези-тура, все тая как - избор трябва да се направи.

Сега ще ви призная - тези няколко месеца, в които се измъчвах в опитите си да избера единия или другия, да избера да ям единствено ментов сладолед с парченца шоколад или сметанов сладолед с ягоди веднъж и завинаги, До Края На Живота Ми… това бяха най-ужасните месеци от целия ми живот.

Бях убедена, че има нещо ужасно сбъркано с мен. Нямаше как да бъде иначе. Очевидно съм била права от самото начало и наистина обичах по грешен начин. Защото как би могло да е правилно да обичаш двама. Би ли могло?

Това тихо, промъкнало се самичко и от никъде подозрение… това мъничко “Би ли могло?”, в крайна сметка щеше да се окаже моето избавление.

Моментът, в който си позволих да се усъмня в общоприетото, в стандарта, да се усъмня в системата на антиподи - грешно и правилно, бяло и черно - това беше моментът, в който най-сетне успях да си поема дъх. Чувствах се така, сякаш огромна тежест се вдига от гърдите ми и виждах света по начин, който дори не си бях представяла. Виждах света като място, където любовта беше единственото правило, което има значение. Любовта беше едновременно въпросът и отговорът, единственото нещо, което трябваше да правя, беше да съм смела, да съм отворена - да получавам и да давам свободно, без условия, без определения, без предположения.

Да обичаш и да бъдеш обичан. Всъщност това не е ли единственият начин да бъдеш наистина Безстрашен?

xx
Ruby


Нагоре